21 Април 2009 ^{от Casper}

Работният ден свърши и разбирам, че отново съм от последните, които си тръгват… Какво пък, няма за къде да бързам и тези, които ме познават знаят, че хич не обичам да бързам. Отново и без да се замислям, пропускам варианта с директния транспорт, защото ми харесва да извървявам част от маршрута до вкъщи. Така успявам да мисля по-ясно, докато возейки се, направо се отнасям до такава степен, че като на шега бих си пропуснал спирката, хехе…

Навън е мрачно… Хващам някакъв тролей, който да ме хвърли за нула време някъде по-близо до центъра, откъдето продължавам пеша. Мирише ми на буря и се чудя дали настроението ми отговаря на времето днес, но в същия този момент, ситният дъжд отмива всичко освен усмивката на лицето ми. Нямам чадър… то кога ли съм имал, хех? Не мисля и да се крия, действа ми толкова освежаващо…

Днес слушалките са скарани с ушите. Рядко се движа сам без да ги ползвам, но сега оставям да звучи една друга, по-различна музика… Градът си има своя музика – стъпки, гласове, машини – нещо като суров вариант на Coldcut – Timber. Звучна градска мелодия, която тънко напомня, че живота продължава по своя безкраен път и изобщо не го интересува в каква посока ти гледаш и си се запътил. Тук предполагам, че човек трябва да бъде малко повече егоист. Защо ли? Защото в крайна сметка човека контролира живота си, а не живота човека…

Точно сега се сещам за нещо, написано преди време, но актуално и днес – Истинските неща в живота…

Парадоксът на нашето време е, че имаме високи сгради, но ниска търпимост, широки магистрали, но тесни възгледи. Харчим повече, но имаме по-малко, купуваме повече, но се радваме на по-малко. Имаме по-големи къщи и по-малки семейства, повече удобства, но по-малко време. Имаме повече образование, но по-малко разум, повече знания, но по-лоша преценка, имаме повече експерти, но и повече проблеми, повече медицина, но по-малко здраве.

Пием твърде много, пушим твърде много, харчим твърде безотговорно, смеем се твърде малко, шофираме твърде бързо, ядосваме се твърде лесно, лягаме си твърде късно, събуждаме се твърде уморени, четем твърде малко, гледаме твърде много телевизия и се молим твърде рядко. Увеличихме притежанията си, но намалихме ценностите си. Говорим твърде много, обичаме твърде рядко и мразим твърде често.
Знаем как да преживяваме, но не знаем как да живеем. Добавихме години към човешкия живот, но не добавихме живот към годините. Отидохме на луната и се върнахме, но ни е трудно да прекосим улицата и да се запознаем с новия съсед. Покорихме космическите ширини, но не и душевните. Правим по-големи неща. но не и по-добри неща.

Пречистихме въздуха, но замърсихме душата. Подчинихме атома, но не и предразсъдъците си. Пишем повече, но научаваме по-малко. Планираме повече, но постигаме по-малко. Научихме се да бързаме, но не и да чакаме. Правим нови компютри, които складират повече информация и бълват повече копия от когато и да било, но общуваме все по-малко.

Това е времето на бързото хранене и лошото храносмилане, големите мъже и дребните души, лесните печалби и трудните връзки. Времето на по-големи семейни доходи и повече разводи, по-красиви къщи и разбити домове. Времето на кратките пътувания, еднократните памперси и еднократния морал, връзките за една нощ и наднорменото тегло и на хапчетата, които правят всичко – възбуждат ни, успокояват ни, убиват ни. Време, в което има много на витрината, но малко в склада. Време, когато технологията позволява това писмо да стигне до вас, но също ви позволява да го споделите или просто да натиснете „изтриване“.

Запомнете, отделете повече време на тези, които обичате, защото те не са с вас завинаги. Запомнете, кажете блага дума на този, който ви гледа отдолу нагоре с възхищение, защото това малко същество скоро ще порасне и няма да е вече до вас. Запомнете и горещо прегърнете човека до себе си, защото това е единственото съкровище, което можете да дадете от сърцето си и не струва нито стотинка.

Запомнете и казвайте „обичам те“ на любимите си, но най-вече наистина го мислете. Целувка и прегръдка могат да поправят всяка злина, когато идват от сърцето. Запомнете и се дръжте за ръце, и ценете моментите, когато сте заедно, защото един ден този човек няма да е до вас. Отделете време да се обичате, намерете време да си говорите, и намерете време да споделяте всичко, което имате да си кажете.

Защото животът не се мери с броя вдишвания, които правим, а с моментите, които спират дъха ни…

„The Paradox of Our Age“ by Dr. Bob Moorehead

2136821, празник