Мишо ^{от Casper}

Днес загубих скъп приятел. Болката скоро щеше да победи… Малкият рошав мишок, трябваше да заспи, но този път завинаги…

Мишо е златист хамстер с дълга мека козина, оцветена в слънчеви цветове и големи, изпъкнали черни перлени очи. Прилича на малко мече, малко е срамежлив, но игрив и любопитен. Помня когато през една зимна вечер отворихме вратите на зоо магазина и превъзбудени като ученици се залепихме ръце и очи на стъклото на аквариума, чийто прозрачни стени ображдаха една дузина шарени сладури. Бял, черен, жълт… групата малки пухчовци се чудеха кои са тези великани, надвесени над тях с тези идиотски усмивки на лицата. Труден избор. Как да избереш един, които да получи цялата ти обич и внимание – мисията невъзможна. Но почакай малко… Този, сгушения в ъгъла… бият го. Да, това е той! А ние сме неговото бягство, неговото спасение, новото му семейство…

Специално поръчаният триетажен замък оживя, когато малкото същество прие новия си дом. Екстаз – като шестица от тотото. Той беше спасен и щастлив. Нарекохме го просто Мишо, пухкаво топче козина, което се губеше в дланта на едната ми ръка. Още тогава знаех, че много ще го обичам. Мишото растеше и се превръщаше в непрестанната компания за игра през уикенда и ключа към пълноценната почивка след тежкия работен ден. Беше един то нас!

За него дългите нощи бяха дни. Още си спомням тихия стържещ шум от колелото на третия етаж, както и честото и енергично ровене, оставящо ме без сън до сутринта. Постоянно се опитвах да елиминирам този звук без да знам, че малко по-късно, ще се превърне в онзи мек шум на дъжда, който те унася за минути. Тънките пръчки на решетката пък се превръщаха в деликатес или инструмент за точене на малките зъбчета – кой знае. Шумът на найлоновата торбичка бе знак, че някой щеше да получи няколко от любимите си слънчогледови семки. Но внимавайте, никой няма право да пипа запасите на Мишото. Те са негово гърне с жълтици. Имах навика да му се радвам дори докато си дремва в къщичката през деня. Голяма грешка – добре ми го показа веднъж с големите си остри зъби, хехе.

Разходките по диванчето и спалнята бяха приключение, но не достатъчно. Мишо получи и голяма прозрачна свера, която беше неговата врата към широкия свят на малкия двустаен апартамент. Хамстер-зорбинг, о да! Не можех да повярвам как един такъв дребосък се справя толкова интелигентно с различните препятствия. Умееше да се засилва и добре да маневрира, превръщайки преходите между стаите в лесна работа. Щастливи дни (и нощи)!

Всичко беше супер, но хубавите моменти преминават като светкавици през мрачното небе и само спомена за тях остава, наподобявайки глухо, отслабващо в далечината ехо. Един миг и после тъмнина…

Последната седмица беше много тежка за малкия ни приятел. Болестта го мъчеше – беше подут, с ограничено движение и минимална способност за хапване на каквото и да е. Лечението не даваше резултат. Трябваше да вземем най-трудното решение, но дори и според доктора, то беше единственото възможно.

Един миг и после тъмнина…

За тази година и половина, малкият Мишо ме дари с толкова, колкото аз не бих бил способен да му даря за десетилетие. Надявам се да съм бил добър приятел. Исках да бъда егоист и да бъдем заедно, но това нямаше да бъде правилно… Мъчно ми е. Чувствам се ужасно, като смачкан вестник, захвърлен в кална локва.

Трудно ми е да приютя нов дребосък. Не, че не обичам домашни любимци, точно обратното е – обичам ги прекалено много. Но, това е…

Не знам и едва ли ще разбера дали постъпихме правилно… Природата и хората понякога са жестоки… за добро или за лошо…

Винаги ще помня моя малък и рошав приятел – Мишо!

Лични44Мишо, приятел, хамстер